Истината за „Наследство“ (Епизод 862): Какво ще се случи с Нана и Юсуф, след като останаха на улицата?

В епизод 861 на „Наследство“: Яман успява да спаси Юсуф, но плаща най-високата цена. Тежко ранен, той поверява момчето на Нана и се сбогува с най-скъпите си хора. А когато изглежда, че всичко е приключило, разбираме, че Отровата е жив!

НА КРАТКО какво се случва в епизод 862 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Шест месеца след последните събития Нана и Юсуф са напълно сами. Живеят на улицата, с мъка си изкарват пари за храна, събирайки от боклуците и продавайки вторични суровини. Въпреки трудностите Нана прави всичко възможно, за да поддържа духа на момчето. След убийството на Яман „Отровата“ не спира да търси Нана и Юсуф. Той изпраща безмилостен убиец по следите им.

---

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

---

👇По-подробно в редовете по-долу

 

Изминали са шест месеца, откакто Нана и Юсуф се сбогуваха с Яман Къръмлъ. Оттогава двамата се крият от Отровата и се опитват да оцелеят по улиците на Истанбул. Нана събира отпадъци за рециклиране, които продава, за да могат с Юсуф да си купят храна. Двамата бутат тежката количка нагоре по улицата, но в един момент тя засяда.

– Не върви ли, Нана? – пита Юсуф, виждайки колко трудно ѝ е да помръдне количката.

– Ще тръгне, втори пилоте. Трябва само да запалим двигателите – отвръща Нана, опитвайки се да превърне тежката работа в игра и да вдъхне сили на момчето.

Юсуф веднага влиза в ролята и отдава чест като войник.

– Разбрано, капитане! – заявява той и за миг умората отстъпва място на детския му ентусиазъм.

Юсуф застава до Нана и започва да бута с всички сили.

– Резервните двигатели са готови! – обявява момчето, решено да ѝ помогне.

– Напред, Юсуф! Почти стигнахме. Остана съвсем малко… Хайде… Почти сме там! – окуражава го Нана, въпреки че самата тя е изтощена.

Двамата влагат последните си сили и най-накрая успяват да избутат количката.

– Успяхме! Успяхме! – възкликва Нана с облекчение.

Изтощеният Юсуф сяда.

– Много съм уморен, Нана… – признава той, вече неспособен да скрие колко му тежи животът на улицата.

Нана сяда до него.

– Знам, миличък. Но виж – успяхме. Не се отказахме и се справихме – казва тя с усмивка, опитвайки се да му покаже, че дори в най-трудните моменти двамата могат да продължат напред.

Изведнъж Юсуф усеща позната миризма и се изправя.

– Мирише на кюфтета! – възкликва той, а ароматът мигновено събужда спомените му за дома.

– Май наистина мирише – отвръща Нана, предусещайки накъде ще отведат мислите му.

– Сега леля Адалет сигурно щеше да прави кюфтета в кухнята… Знаеш ли, нашата кухня винаги ухаеше толкова хубаво – казва Юсуф, потънал в спомените си.

Нана едва сдържа сълзите си, докато го слуша.

– Ние си играем в стаята ми. После чичо ни вика: „Хайде да ядем!“ И всички сядаме заедно на вечеря… – продължава момчето, сякаш за миг отново е в имението заедно с хората, които обича.

Но скоро действителността го връща обратно на студената улица.

– Знам, Нана… Всичко това е само мечта – признава Юсуф тъжно и сяда, помръкнал от мисълта за изгубения дом.

Нана не може да върне предишния им живот, но се опитва да му даде единственото, което все още никой не може да им отнеме.

– В живота всичко може да се промени, миличък. Но има едно нещо, което никога няма да се промени. Знаеш ли кое е? – пита тя нежно.

Юсуф я поглежда.

– Любовта ми към теб. Тя е толкова голяма, че е по-голяма от Истанбул, по-голяма е и от целия свят. И това никога няма да се промени – уверява го Нана, опитвайки се да му вдъхне сигурност въпреки всичко, което са преживели.

Тогава Юсуф забелязва разранените ѝ от тежката работа ръце.

– Нана, ръката ти пак кърви… – казва той притеснено.

– Не ме боли. Няма нищо – успокоява го тя, омаловажавайки собствената си болка, за да не тревожи момчето.

Юсуф я поглежда сериозно.

– Ако твоята любов е по-голяма от Земята, тогава моята е по-голяма от Космоса – отвръща той, искайки да ѝ покаже, че обичта му към нея е също толкова силна.

Нана е трогната от думите му и двамата се прегръщат.

След кратката почивка тя отново събира сили.

– Хайде, втори пилоте. Колата ни чака. Продължаваме напред, става ли? – казва Нана, връщайки се към тяхната игра, за да направи поне малко по-лек тежкия им ден.

Юсуф кимва.

– Хайде.

Гладни, изморени и принудени да се крият, Нана и Юсуф продължават напред, защото след всичко, което са изгубили, все още имат един друг.

Отровата е бесен. Той зарежда пистолета си, докато пред него стоят двама мъже със завързани ръце и запушени усти.

– Една жена и едно дете. Нямат нищо. Нямат и стотинка, нито човек, към когото да се обърнат или при когото да се скрият.

Двамата мъже се споглеждат уплашено. Знаят, че са се провалили и че Отровата няма да прояви милост. Той вдига оръжието и прострелва единия. След това се изправя и поглежда другия.

– Шест месеца ги търсите и още не можете да ги намерите. Безполезни сте. Само хабите въздуха.

Без колебание Отровата застрелва и втория мъж. След като се разправя с хората, които са го провалили, той вика Курт – мъж, на когото очевидно има много по-голямо доверие.

– Само ти можеш да се справиш с тази работа – казва Отровата, убеден, че този път няма място за провал.

Курт остава невъзмутим.

– Искаш ги живи или мъртви?

Отговорът идва веднага.

– Жената ще умре. Но момчето ми трябва. Дадох обещание на чичо му. Ще залича душата му.

Отровата е обсебен от желанието си да довърши започнатото с Юсуф и е сигурен, че момчето и Нана все още са в Истанбул.

– Убеден съм, че са в този град. Не са успели да избягат. Аз отнех живота на Къръмлъ. Унищожих цялата му империя. Отнех му всичко, което имаше.

За него именно това е причината Нана и Юсуф да са останали напълно сами.

– Затова няма нито един човек, при когото могат да потърсят убежище. Всички знаят, че ако ги приютят, смъртта ще ги последва, където и да отидат.

След това Отровата дава на Курт ясна заповед:

– Върви из най-затънтените места на Истанбул. Намери ги, където и да са се скрили, и ми ги доведи!

Курт го поглежда мълчаливо, а Отровата губи търпение.

– Върви! Доведи ми ги!

Курт кимва и напуска помещението, за да започне издирването.

След шест месеца безуспешно търсене Отровата вече е изпратил Курт по следите на Нана и Юсуф – и този път е решен да ги открие на всяка цена.

Нана и Юсуф продължават по улиците с количката, в която събират всичко, което могат да продадат за рециклиране.

– По-бавно… Точно така – напътства го Нана, докато слизат по стръмната улица.

Тя го погалва и продължава да оглежда наоколо за нещо ценно. Изведнъж забелязва купчина кашони.

– О, видя ли съкровището? – пита тя с усмивка, превръщайки поредното търсене на отпадъци в игра.

– Да, видях го! Веднага ще го взема! – отвръща Юсуф и радостно се затичва към кашоните.

Но преди да успее да ги събере, се появява непознат мъж. Той грубо избутва момчето.

– Махай се!

Нана веднага се втурва към тях. Изважда малък нож и го насочва към непознатия.

– Отдръпни се! Ние дойдохме първи. Който пръв ги намери, той ги взема – предупреждава го тя, решена да не позволи да отнемат малкото, което с Юсуф са намерили.

Мъжът поглежда подигравателно ножа.

– Какво е това? За портокал ли ме мислиш, че ще ме режеш с това ножче?

Той се нахвърля върху Нана и я събаря на земята.

– Пусни ме! Пусни ме! – вика тя, докато се опитва да се освободи.

Юсуф веднага се притичва към нея.

– Нана, добре ли си? – пита той уплашено.

– Да, миличък. Добре съм – уверява го тя, опитвайки се да не показва болката си.

Юсуф не може да стои безучастно. Взема камъни от земята и започва да ги хвърля по нападателя. Мъжът се обръща ядосано към него.

– Май никога досега не са те били!

Щом вижда, че непознатият посяга на Юсуф, Нана забравя за собствените си рани и веднага се хвърля да защити момчето.

– Пусни детето! Остави го на мира! Пусни го!

Мъжът отново я събаря.

– Ти си луда!

След това посочва кашоните.

– Всички са мои! Няма да ви оставя нито един!

Нана обаче няма намерение да се откаже. Грабва метална тръба и го удря.

– Луда ли си?! – извиква той изненадано.

– Да! Луда съм! Остави ни на мира! – отвръща Нана и отново го удря.

Съпротивата ѝ най-сетне принуждава мъжа да се откаже.

– Вземете ги! Всичките са ваши!

Той си тръгва, а Юсуф веднага забелязва, че Нана е пострадала.

– Нана, ръката ти кърви… – казва той притеснено.

– Добре съм – уверява го тя и веднага поглежда дали самият той не е ранен. – А ти добре ли си, миличък?

Юсуф я успокоява, че нищо му няма, а след това поглежда след отдалечаващия се мъж.

– Избяга. Каза, че сме голяма беля.

Нана се усмихва.

– Да, май наистина си навлече неприятности. Когато сме двамата заедно, никой не може да се закача с нас.

Двамата се прегръщат. След преживяното Нана още по-силно усеща, че трябва да пази Юсуф от всичко и всички.

– Ще строша ръцете на всеки, който посегне на теб. Който и да е! – заявява тя решително.

Юсуф се усмихва, успокоен от думите ѝ.

– Хайде, миличък. Да ги съберем – казва Нана и посочва кашоните.

Двамата отново се захващат за работа. Нана и Юсуф продължават да събират кашони по улиците, за да ги продадат и да изкарат достатъчно пари, за да преживеят още един ден.

В квартала мъж събира кашони и други отпадъци, които може да продаде. Именно там пристига Курт, за да започне издирването на Нана и Юсуф.

Телефонът му звъни. Обажда се Отровата.

– Откъде започна да ги търсиш? Това е като да търсиш две малки риби в огромен океан – казва Отровата, нетърпелив да разбере как Курт смята да открие бегълците.

Курт спокойно оглежда хората по улиците.

– Рибите са много, но всички са гладни. Толкова гладни, че са готови да се изядат помежду си, само и само да напълнят стомасите си.

Отровата веднага разбира какъв е планът му.

– Добре. Това ми харесва. Значи ще ги нахраниш. Оставям тази работа на теб.

Разговорът приключва. Курт вече знае как да стигне до Нана и Юсуф. Вместо сам да претърсва безкрайните улици на Истанбул, той решава да използва хората, които познават всяко кътче на града.

Обажда се по телефона.

– Слушай внимателно. Разпространи новината из целия Истанбул. Нека стигне до всички бездомници, просяци и улични търговци. Искам всички да научат.

От другата страна потвърждават, че са разбрали. Курт прекратява разговора. Той вече е задействал мрежата си и скоро стотици очи по улиците на Истанбул ще започнат да търсят Нана и Юсуф.

Юсуф носи водата, а Нана бута количката към мястото, което двамата вече наричат свой дом.

– Следващия път да отидем до джамията за вода, Нана. Малко е далече, но там е по-добре. Баткото е много добър и няма нищо против да си наливаме вода – предлага Юсуф, доволен, че е открил място, където никой не ги гони.

– Ще отидем, миличък – съгласява се Нана, готова да извърви и по-дългия път, ако така Юсуф ще се чувства по-спокоен.

Двамата влизат в скромното си убежище. Нана запалва свещта и оглежда малкото пространство.

– Хубаво е да си у дома – казва тя с облекчение.

Колкото и бедно да е мястото, за Нана то вече е техният дом – единственото кътче, в което с Юсуф могат поне за малко да се почувстват в безопасност.

Юсуф се заглежда в рисунките си, а Нана веднага се връща към грижите за него.

– Първо да намажем краката ти с мехлем, миличък.

– Може ли първо да хапнем? – пита Юсуф, изморен и гладен след дългия ден.

– Добре. Хайде първо да си измием ръцете и после ще ядем. Ела.

Двамата излизат, за да се измият.

– Ела тук, миличък – вика го Нана.

Юсуф започва старателно да мие ръцете си.

– Браво. Измий ги хубаво. Ако не махнем микробите, после може да се разболеем – обяснява Нана и внимателно го наблюдава. – Ето, вече са чисти.

След това Юсуф ѝ помага, като полива вода, за да може и тя да измие ръцете си.

– Добре, стига толкова – казва Нана, пестейки малкото вода, с която разполагат.

Двамата се захващат да запалят огън.

– Ела, миличък. Вземи тези – казва Нана и подава на Юсуф клонки и парчета картон.

Докато приготвят огъня, Нана изпира чорапите на Юсуф и през цялото време внимателно се оглежда наоколо. Дори в скривалището им тя не може да си позволи да забрави, че Отровата може да ги открие.

Когато огънят е готов, Нана се обръща към Юсуф.

– Готово е. Донеси тигана.

Двамата изпържват яйцата.

– Влизай вътре, миличък. След малко идвам – казва Нана.

Юсуф влиза и приготвя импровизираната им маса. Сяда на земята и търпеливо чака вечерята.

Нана остава за миг отвън и предпазливо оглежда наоколо. Едва след като се уверява, че не забелязва нищо подозрително, влиза при Юсуф.

– Хайде, миличък. Тази вечер имаме истински пир! – казва тя весело, опитвайки се да превърне скромната им вечеря в нещо специално.

Двамата започват да ядат. Нана обаче взема само трохи от хляба, което не убягва на Юсуф.

– Хайде, Нана. Почти нищо не изяде – казва той загрижено.

– Ядем яйца, миличък. Аз бързо се засищам. Продължавай да ядеш, ти си много бавен – отвръща Нана, прикривайки собствения си глад, за да остане повече храна за него.

Юсуф продължава да се храни с удоволствие.

– Яйцата са много вкусни. Иска ми се винаги да можем да ядем яйца. Вече малко ми омръзнаха маслините.

Нана решава да го разсее.

– Мислиш ли, че маслините са слаби само защото са малки, миличък? Знаеш ли защо всеки ден купуваме маслини? Защото три маслини се равняват на една хапка месо.

Юсуф я поглежда недоверчиво.

– Не ме гледай така – продължава Нана с усмивка. – Маслините растат на дървета. А знаеш ли, че тези дървета могат да живеят стотици години?

– Колко години? – пита Юсуф, вече заинтригуван и забравил недоволството си от маслините.

– Някои дори живеят по три хиляди години. Представи си само. Тези дървета са виждали султани. Толкова силно е дървото, толкова силен е и плодът му. А който яде плодовете му, става силен като него.

Юсуф я слуша с любопитство.

– Наистина са виждали дори султани?

– Мхм – потвърждава Нана.

За кратко тежкото им ежедневие остава на заден план.

Разговорът за маслините внезапно напомня на Юсуф за Яман.

– Чичо също много обичаше маслини, нали? На закуска ядеше много.

Нана се усмихва, но само за да прикрие сълзите си. Споменът за Яман все още е болезнен за нея.

– Нана… Много ми липсва чичо – признава Юсуф натъжено.

Нана вече не се опитва да скрие собствената си тъга.

– И на мен, миличък. И на мен много ми липсва.

За миг двамата остават с общата болка по човека, когото са изгубили.

Юсуф продължава:

– Чичо обичаше и кюфтета. Аз също ги обичах.

Нана подхваща темата, опитвайки се да върне усмивката му.

– Кюфтета, изпържени с домати… наредени едно до друго като войници.

Самата мисъл кара Юсуф да си представи любимото ястие.

Нана взема решение.

– Тогава утре вечер в менюто ще има кюфтета, миличък.

Юсуф я поглежда невярващо.

– Наистина ли? Как ще го направиш, Нана?

– Утре ще работим много и вечерта ще ядем кюфтета. Обещавам ти – казва Нана, решена да изпълни желанието му, независимо колко трудно ще бъде.

Юсуф се зарадва.

– Благодаря ти, Нана.

– Добър апетит – отвръща тя, щастлива, че поне за малко е успяла да го накара да забрави трудностите.

Докато Нана и Юсуф вечерят, Курт вече е наблизо.

Той наблюдава жена и дете и внимателно се приближава към тях. В ръката му проблясва нож.

Нана все още не подозира колко близо е опасността.

– Ще изляза да измия тигана – казва тя на Юсуф и става.

Докато Юсуф остава вътре, Нана излиза навън – право към опасността, която вече дебне в тъмното.