Истината за „Плен“ (Сезон 3, Еп. 72): Какво направи Хира, след като чу тайното признание на Орхун?

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Къмпингът събужда у Орхун чувства, които той все по-трудно успява да потисне. Близостта с Хира го кара да пожелае да върне времето назад, но когато емоциите му вземат връх, той решава да прекрати пътуването по-рано от планираното.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 72 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Хира случайно чува признанието на Орхун, че чувствата му към нея никога не са угасвали. Думите му обаче връщат болезнените спомени отпреди шест години и вместо да ги сближат, карат Хира отново да постави граница между тях. Решена да мисли единствено за бъдещето на Сахра, тя стига до решението, че двете трябва да напуснат имението и да започнат свой живот.

Междувременно Елиф си отдъхва, след като разбира, че Азиз възнамерява да се обвърже сериозно с Едже. Азиз обаче все по-трудно бяга от истинските си чувства към Елиф. Докато Едже ликува, убедена, че той е влюбен в нея, Азиз отчаяно се опитва да убеди най-вече себе си в обратното.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Хира се изкачва по стълбите с жилетката на Орхун в ръце. Когато стига до края на стълбището, спира за момент. В съзнанието ѝ изплуват думите на Орхун. “Иска ми се да не беше станало така… – казва Орхун. След това Хира си припомня и другите му думи: – Майка ти е права. Животът винаги продължава напред. Така трябва да бъде.”

Хира се връща към настоящето. За миг остава неподвижна, но бързо се овладява.

– Това бяха просто празни думи. Нищо повече! Границите са ясни, всичко е така, както трябва да бъде! – убеждава сама себе си.

В същото време Орхун разговаря по телефона с Нуршах.

– Къмпингът беше хубав… Отрази се добре на Сахра, макар че не мина точно както го бях планирал – казва той, а след кратка пауза добавя: – Не, не звуча разстроен.

Очевидно Нуршах не му вярва.

– Няма да те убедя, нали? – пита Орхун.

След кратко мълчание той най-сетне започва да говори открито за чувствата си. Точно тогава Хира стига до вратата.

– Защото има нещо, което не би трябвало да съществува. Мислех, че мога да се справя, но разумът ми не успя да надделее над сърцето ми. Нищо в чувствата ми към нея не се е променило! Разбирам го всеки път, когато я видя… Огънят в мен никога не е угасвал. Чувствата ми към нея не са намалели… Всичко е както в първия ден… – признава Орхун.

Хира чува думите му от вратата и застива. Признанието на Орхун я разтърсва.

“Как може да говори така? След всичко, което се случи, как може да каже, че…” – мисли си тя, но не успява дори пред себе си да довърши мисълта, че Орхун все още я обича.

Очите ѝ неволно се изпълват със сълзи, а дишането ѝ се учестява. “Или е заради мен? Аз ли станах причина за това?” – пита се Хира разтревожено. Веднага поклаща глава, сякаш отхвърля тази възможност.

– Не! Не може да си позволява да говори така! – казва си тя.

Хира стиска силно жилетката на Орхун, която е дошла да му върне. Отказва се да влезе при него, обръща се и бързо тръгва обратно към стълбите.

Орхун не подозира, че Хира е чула признанието му, и продължава разговора си с Нуршах. Той е убеден, че вече е твърде късно двамата с Хира да бъдат отново заедно.

– Така стоят нещата, Нуршах… Знам, че вече е твърде късно за всичко. Но има неща, които човек не може да предотврати – казва Орхун замислено. След кратка пауза продължава: – Тя току-що загуби съпруга си, а дъщеря ѝ едва започва да се съвзема след загубата на баща си.

Нуршах явно му казва нещо, но Орхун е категоричен.

– Не, не мога. Докато бях в затвора, аз бях този, който ѝ каза да си тръгне и да започне нов живот. Толкова много я нараних… Макар да го направих за нейно добро, знам колко много страда заради мен. Не мога сега просто да отида при нея и да ѝ кажа какво чувствам, сякаш нищо не се е случило. Това би било огромна несправедливост към нея! – казва той с тежест. Орхун остава замислен.

Хира излиза от имението, все още разтърсена от чутото. В съзнанието ѝ отново отекват думите на Орхун. “Иска ми се да не беше така… Но разумът ми не успя да надделее над сърцето ми! Чувствата ми към нея изобщо не са се променили! Разбирам го всеки път, когато я видя… Огънят в мен никога не е угасвал”

Споменът за признанието му засилва гнева на Хира и тя бързо се отправя към пристройката. Когато стига до градината пред нея, забелязва Сахра, която седи тъжна в един ъгъл с Пухчо в ръце. Хира веднага забравя собствения си гняв и се втурва към дъщеря си.

– Сахра! Какво има, миличка? – пита тя разтревожено. Сахра остава неподвижна и не отговаря. – Толкова хубаво си прекарахте с Джан в селото. Много се забавлявахте… Защо сега си толкова тъжна? – пита Хира нежно.

Сахра поглежда майка си. За да я предразположи да говори, Хира се обръща към Пухчо.

– И ти беше много щастлив, нали, Пухчо? Аз също много се радвах, че си щастлива – казва Хира с усмивка.

Тогава Сахра най-сетне проговаря. – Но татко го нямаше, докато аз се смеех. Аз си играя, а той… – казва момиченцето натъжено, но не успява да довърши. Сахра изпитва вина, че е успяла да се забавлява след смъртта на баща си.

– Защо татко умря, мамо? Заради мен ли? Не събрахме много точки… затова ли? – пита тя невинно.

Думите ѝ пронизват Хира. Тя веднага прегръща дъщеря си.

– Не, не… Не, миличка! Не е заради теб! Няма такова нещо! Това няма нищо общо с теб. Разбра ли? – уверява я Хира разтърсено.

Сахра поглежда майка си право в очите. – Тогава защо татко умря? – пита тя тъжно. Хира трудно се овладява, но се опитва внимателно да обясни на дъщеря си.

– Миличка, смъртта е част от живота… Знам, че ти е трудно да го разбереш. Както живеем, разцъфваме, растем и се раждаме… така е отредено в съдбата ни. Понякога смъртта идва внезапно, друг път заради болест. Вече не можем да виждаме хората, които сме загубили, но продължаваме да ги обичаме – обяснява Хира нежно.

Сахра тихо повтаря думите на майка си: – Не можем да ги виждаме, но продължаваме да ги обичаме.

Момиченцето постепенно се успокоява. Хира я целува. – Да. Хайде сега да измием лицето ти. Ела… – казва тя грижовно. Хира и Сахра влизат заедно в пристройката.

Сахра спи, а Хира седи до нея с насълзени очи. Мислите ѝ я връщат към миналото. В съзнанието ѝ отекват собствените ѝ думи към Орхун: “ Не каза ли, че нищо не може да застане между нас? Нито тези стени, нито разстоянията… Каза ми: „Сложи ръка на сърцето си. Аз съм там.“ “Тогава беше различно. Имаше надежда. Излез през тази врата… и дори не се обръщай назад. Няма да се връщаш повече тук, няма да ме виждаш. Това е! – казва Орхун категорично.” След това Хира си припомня думите на адвоката: “Господин Орхун иска да прекрати брака! „Да направи аборт“, каза той.

За Хира именно Орхун е причината за всичко, което се е случило с нея и Сахра.

След всичко това… Как може да говори толкова спокойно? Без капка милост ме изпрати да направя аборт! Лиши собствената си дъщеря от баща ѝ. А сега моето момиченце продължава да плаче за един жесток човек, когото познаваше като свой баща! Всичко е заради него… – мисли си Хира гневно.

Тя избърсва сълзите си и се опитва да се овладее.

– Не, не. Той няма право! Няма да му позволя отново да наруши спокойствието ми. Преди шест години той изгуби всичко, което имаше. Всичко! – казва Хира решително.

Гневът ѝ към Орхун отново взема връх.

Султан носи лекарствата на Афифе, но мислите на господарката са изцяло заети с Орхун и Хира.

– Госпожо, лекарствата ви. Заповядайте – казва Султан. Афифе взема лекарствата и веднага ѝ дава нова задача.

– Ще държиш и двамата под око. Искам да знам всичко, което се е случило по време на къмпинга! Ако това пътуване се е отразило добре на детето, защо изоставиха всичко и се върнаха по-рано? Нещо не е наред! Трябва да разберем какво е намислила тази жена – нарежда Афифе подозрително.

По лицето на Султан се появява едва доловима, доволна усмивка.

– Може би няма да се налага да се тревожите за това, госпожо – отвръща тя многозначително.

Афифе я поглежда с любопитство, опитвайки се да разбере какво има предвид.

Орхун е сам в кабинета и все още е под въздействието на разговора си с Нуршах. Пред очите му отново изплува моментът, в който люлее Хира на люлката и я наблюдава, неспособен да потисне чувствата си към нея. Орхун се опитва да прогони спомена и да се съсредоточи върху работата. Отваря една от папките на бюрото и започва да търси документ, но не го намира.

– Страницата с предложението… – промърморва той, а след миг си спомня: – Оставих я в колата.

Точно тогава телефонът му звъни. Обажда се Ерхан.

– Ерхан? – отговаря Орхун.

– Става дума за Ташкън, господин Орхун, ако имате възможност да говорите – казва Ерхан.

– Слушам те – отвръща Орхун сериозно.

– Първо беше във вила край Пендик, след това отиде във фермата си в Чаталджа. Постоянно сменя местоположението си. Но продължаваме да го следим – докладва Ерхан.

Орхун излиза от кабинета, без да прекъсва разговора.

Орхун върви по коридора към стълбите, докато слуша Ерхан по телефона. В същото време Хира, отново облечена като прислужница, почиства стълбите.

– Добре, продължавайте да го следите. За подробностите ще говорим по-късно – казва Орхун на Ерхан и прекратява разговора.

Докато слиза, той забелязва Хира и остава изненадан да я види отново в дрехите на прислужница. Хира се отдръпва встрани, за да му направи път.

– Какво правиш тук? – пита Орхун озадачено.

Хира се опитва да прикрие напрежението си и му отговаря хладно: – Работата си…

Орхун не разбира внезапната промяна в поведението ѝ.

– Нещо случило ли се е? Има ли проблем? – пита той притеснено.

– Няма проблем! Преминахме през период на траур. Той приключи. Оттук нататък всичко ще продължи както преди, оттам, откъдето спряхме. Всичко е така, както трябва да бъде! – заявява Хира дистанцирано.

Орхун остава смаян от думите ѝ.

– Извинявай… Трябва да сменя водата – казва Хира и прекратява разговора.

Тя взема кофата и бързо слиза по стълбите. Орхун остава на място и гледа след нея, опитвайки се да разбере какво се е случило и защо отношението ѝ към него внезапно се е променило.

Орхун вече е взел документа, който търси, и седи замислен в кабинета. Докато прибира друг документ в чекмеджето, погледът му попада върху планинската мащерка, която е донесъл от къмпинга.

В съзнанието му отново отекват думите на Хира:

– Няма проблем! Преминахме през период на траур. Той приключи. Всичко ще продължи както преди, оттам, откъдето спряхме. Всичко е така, както трябва да бъде!

Орхун оставя мащерката върху бюрото и се замисля.

– Нещо се е случило, но какво? – промърморва той озадачено.

За момент остава неподвижен. Изведнъж му хрумва нещо и изражението му се напряга. Орхун ядосано става и излиза.

Орхун търси сметка от Афифе заради Хира

В хола Султан носи билков чай на Афифе.

– Билковият ви чай – казва тя и ѝ го поднася.

– Благодаря – отвръща Афифе.

– Да ви е сладко – казва Султан.

В този момент Орхун влиза ядосан. Поглежда намръщено майка си и без заобикалки я пита:

– Какво ѝ каза? – настоява той гневно.

Орхун е убеден, че Афифе отново е казала нещо на Хира. Тя обаче запазва спокойствие.

– На кого? За какво говориш? – пита Афифе невъзмутимо.

Орхун губи търпение.

– Много добре знаеш за кого говоря! – отвръща той рязко.

Афифе остава напълно спокойна и уверена.

– Нищо, разбира се. Султан също ми каза, че отново е започнала да работи. Така е по-добре. Тя е вдовица, която е намерила убежище тук с детето си. Съвсем естествено е да иска да работи, за да не стават недоразумения. Защо това те притеснява? – пита Афифе многозначително.

Намекът ѝ изнервя Орхун.

– Не забравяй, че и двете са под моя закрила! – предупреждава я той категорично.

– Ти така или иначе не ми позволяваш да го забравя! – отвръща Афифе саркастично.

След това тя решава да смени темата.

– Както и да е… Ако приключихме с този незначителен въпрос, утре отново ще проведем срещата на сдружението тук. Може да се наложи да ни помогнеш. Има разминаване във финансовия отчет, което не можем да разберем – обяснява Афифе.

Орхун я поглежда студено и си тръгва, без да отговори. Афифе проследява с подозрение сина си.

Султан поглежда господарката си с доволно изражение.

– Казах ви, госпожо, няма за какво да се тревожите – заявява тя уверено.

Афифе обаче не споделя спокойствието ѝ.

– Точно обратното! Познавам сина си. Стената между тях става все по-тънка! – казва тя неспокойно.

Афифе остава видимо обезпокоена от близостта между Орхун и Хира.

Хира почиства кабинета на Орхун. Когато се приближава до бюрото, за да го подреди, забелязва оставената върху него планинска мащерка и я взема. Пред очите ѝ изплува моментът от къмпинга, когато посяга към планинската мащерка и ръката ѝ за миг докосва тази на Орхун.

Хира се връща към настоящето. Споменът я кара да се почувства неспокойна и тя промърморва ядосано:

– Всичко беше само заради Сахра! Направих всичко единствено за да се почувства Сахра по-добре! Нищо друго не може да има между нас. Никога повече няма да допусна същата грешка! – казва тя решително.

Хира се кани да продължи с работата, когато погледът ѝ попада върху часовника на бюрото. Взема го и забелязва, че е спрял. В съзнанието ѝ изплува разговорът със Сахра по време на къмпинга. “Когато върнем минутната и часовата стрелка назад, ми се иска да можехме да върнем и времето. Нали, мамо? – пита Сахра. – Времето не може да се върне назад, миличка! Не можеш да промениш миналото. Затова часовниците винаги вървят напред. Точно като живота ни! – обяснява Хира.”

Хира стиска спрелия часовник в ръката си.

– Няма минало! Оттук нататък има само бъдещето на Сахра – казва тя твърдо.

Точно тогава Орхун влиза в кабинета. Погледът му веднага се спира върху часовника в ръката на Хира. Тя го поглежда право в очите и с едва сдържан гняв казва:

– Часовникът ти е спрял и е останал много назад. Трябва да смениш батерията, за да продължи да върви напред. Не го оставяй в миналото!

След тези думи Хира се навежда и взема кофата.

– Извинявай – казва тя хладно.

Хира излиза от кабинета, а Орхун остава загледан след нея. Той си припомня собствените си думи от къмпинга, докато двамата наблюдават децата. – Иска ми се да не беше така… – казва Орхун.

Едва сега Орхун разбира какво стои зад поведението на Хира.

– Напомних ѝ за миналото. Трябваше да се контролирам – казва си той с яд към себе си.

Орхун стиска гневно юмруци, обвинявайки себе си за случилото се.

Орхун седи замислен в беседката в градината, когато телефонът му звъни. Обажда се секретарката му Пънар.

– Пънар – отговаря Орхун.

– Господин Орхун, инвеститорите, с които ви предстои среща, вече са посрещнати на летището – уведомява го тя.

– Добре, скоро тръгвам – отвръща Орхун и прекратява разговора.

В този момент към него се приближава Сахра с рисунка в ръка. След разговора с Хира момиченцето изглежда малко по-спокойно.

– Чичо Орхун, виж! Нарисувах това за теб – казва Сахра и му подава рисунката.

Орхун я разглежда и вижда, че Сахра е нарисувала нощта, в която тримата с Хира гледаха звездите по време на къмпинга.

– Гледахме звездите. Виж, ето ги и тях! Е, как ти се струва? – пита Сахра с очакване.

Орхун продължава да гледа рисунката и се усмихва тъжно.

– Прекрасна е – отвръща той с горчива усмивка.

Орхун остава загледан в рисунката.

Хира излиза от кухнята с поднос в ръце, когато Бехие я настига. – Момиче, почакай! Забрави хляба – подвиква Бехие.

Хира ѝ благодари с кимване. Бехие забелязва, че след завръщането си Хира е необичайно мълчалива и замислена.

– Откакто се върна, си някак странна. Добре ли си? – пита я тя загрижено. – Добре съм – отвръща Хира кратко.

Отговорът не успокоява Бехие.

– А Сахра? Тя добре ли е? – продължава да разпитва жената. – Добре е… Ще се оправим! – казва Хира уверено. – Дано – отвръща Бехие и се връща в кухнята.

Останала сама, Хира тихо изрича истинската си надежда:

– Но ще се оправим, когато напуснем това имение и започнем свой собствен живот!

Тя поема дълбоко въздух и продължава по пътя си.

В градината Сахра продължава да разказва на Орхун за рисунката си. Момиченцето е много щастливо, че той я харесва.

– Най-много ти харесаха звездите, нали? Защото беше толкова хубаво да ги гледаме заедно – казва Сахра радостно.

Орхун се усмихва и поглежда рисунката.

– Харесва ми всичко в тази рисунка. Винаги ще я пазя – обещава той с усмивка.

Елиф си припомня думите на Азиз, че обмисля сериозна връзка с Едже, и изпитва огромно облекчение. Убедена е, че напразно си е въобразявала, че той може да има чувства към нея. Според нея двамата с Едже си подхождат и тя благодари на Бог, че Азиз не е влюбен в нея. Решава да се помоли.

Междувременно Азиз отива при Гюрбюз, надявайки се да се разсее с работа. Гюрбюз обаче отново започва да говори за Айтен. Признава, че не може да мисли за нищо друго и моли Азиз за съвет как да спечели сърцето ѝ. Азиз го съветва да не мисли толкова и да се съсредоточи върху работата, но думите му сякаш са насочени и към самия него.

Гюрбюз не се отказва и решава да купи подарък на Айтен. Когато пита Азиз какво би подарил на една жена, Азиз веднага си спомня за забрадката, която е купил на Елиф. Споменът го кара да замълчи притеснено.

Елиф се приготвя за молитва и забелязва, че забрадката ѝ отново се е разшила. Тя взема тази, която Азиз ѝ е подарил. След като вече е убедена, че той няма чувства към нея, приема, че я е купил единствено защото старата ѝ забрадка е била скъсана, и решава да я сложи.

Сузан, от своя страна, е силно обезпокоена от намерението на Азиз да се обвърже сериозно с Едже. Тя се страхува, че Едже може да го отдалечи от семейството. Акиф внезапно заявява, че Азиз обича „това момиче“, без Сузан да разбере, че той всъщност говори за Елиф. Решена да не губи влиянието си над брат си, Сузан се обажда на Едже и я кани в дома им.

Минава известно време.

Преди Едже да пристигне, Сузан влиза при Елиф и строго ѝ нарежда да не напуска стаята си. Казва ѝ, че Едже идва и че вратата не трябва да се отваря. Елиф се съгласява и започва молитвата си.

Сузан посреща Едже с престорена сърдечност и я обсипва с комплименти. Едже е поласкана и не подозира истинската причина за поканата.

Докато пият чай, Сузан постепенно насочва разговора към брака и семейството. Тя ясно дава да се разбере, че дори Азиз някой ден да се ожени, няма да се отдели от нея и баща им. Едже веднага уверява Сузан, че за нея бракът означава свързване на две семейства. Сузан не вярва на любезността ѝ, но решава да продължи играта. Накрая разкрива, че Азиз е казал, че има сериозни намерения към нея. Едже е извън себе си от щастие, а Сузан я предупреждава да не казва нищо и да изчака Азиз сам да направи следващата крачка.

Азиз стига до улицата пред дома си, но не намира сили да влезе. В съзнанието му отново прозвучава молитвата на Елиф Бог да премахне чувствата му към нея и да я извади от мислите му. След кратко колебание Азиз се обръща и си тръгва.

Докато върви замислено по улицата, в съзнанието му отекват стиховете за любовта, които Акиф е рецитирал. В същото време Елиф е приключила молитвата си и продължава да се моли, докато думите на Акиф за силата на любовта отекват над сцената.

Азиз отива на хълма, който посещава още от детството си. Там отново си спомня докосването между него и Елиф. Ядосан на себе си, той осъзнава, че не може да избяга от чувствата си, но е решен да намери начин да се освободи от тях.

След наученото от Сузан Едже нетърпеливо чака близо до дома на Азиз с надеждата да го види. Когато той се появява, тя се преструва, че срещата им е случайна, и се опитва да го целуне по бузата, но Азиз се отдръпва. Едже не му се сърди и намеква, че вече разбира поведението му.

Тя казва на Азиз, че дори когато обича, той не показва чувствата си и крие онова, което гори в сърцето му. Думите ѝ го заварват неподготвен и той веднага си спомня Елиф – как грубо я е принудил да го погледне, а след припадането ѝ жестокостта му е отстъпила място на тревога за нея. Едже е убедена, че е разгадала Азиз, и му прошепва, че знае, че и той е влюбен. След като тя си тръгва, Азиз упорито отрича пред себе си:

– Не съм влюбен!

В този момент получава обаждане от един от хората си и веднага тръгва по работа.