Истината за епизод 5 на „Плен“: Коя стара рана изплува и какво решение променя всичко?

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун излиза на свобода с надеждата да си върне Хира, но открива, че тя вече е омъжена и има дете. А Хира е готова на всичко, за да опази тайната за малката Сахра. Но когато съдбата отново ги изправя лице в лице, старите рани се отварят с още по-разрушителна сила…

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 5 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Свободата на Орхун се превръща в ново изпитание, когато открива, че Хира е омъжена и има дете. Докато той се опитва да приеме болезнената истина, спомените за миналото разкриват през какви изпитания е преминала Хира, за да защити детето си и да оцелее сама.

Междувременно Йекта усеща, че появата на Орхун е разклатила крехкото спокойствие, което е изградил около Хира и Сахра. А докато старите рани отново се отварят, една тайна заплашва да преобърне живота на всички. Какво ще се случи, ако Орхун разбере, че Сахра е негова дъщеря?

Действието продължава от предния епизод. Пред очите ни се разгръща една от най-драматичните сцени, в която болката и миналото се сблъскват с непоносима сила. На улицата пред къщата на Йекта, Орхун и Хира са застанали лице в лице. Погледите им се пресичат, а в сърцето на Орхун се надига вълна от неописуемо страдание. Той усеща с цялото си същество, че нищо вече няма да бъде както преди. Хира, събрала и последните си сили, се опитва да изглежда непоколебима, сякаш всичко това изобщо не я засяга.

– Излязъл си! – казва тя, а гласът ѝ леко потреперва, въпреки маската на равнодушие. Орхун само кима мълчаливо. Хира го поглежда със скрита обида и натрупан с годините гняв.

– Омъжила си се… – промълвява той, а думите му звучат като присъда. Хира застива на място, сякаш е прикована към земята. Изведнъж целият ѝ живот през последните шест години преминава пред очите ѝ като на лента.

Лентата на спомените я връща назад във времето, в деня, когато за първи път прекрачва прага на тази къща. Хира е дошла на интервю за работа като прислужница. Тя стои в хола, свита, нервна и плаха, вярвайки, че съдбата отново я подлага на изпитание.

– Преди работили ли сте на такова място? – пита я сериозно Йекта, докато я оглежда внимателно. – Темпото в този дом е изключително интензивно. Имате ли някакъв опит?

Хира, за която спомените от дните на подчинение и робство в имението все още са жива рана, кима бързо, опитвайки се да вдъхне доверие. – Ще се справя. Ще направя всичко по силите си, за да си върша работата по най-добрия начин. Вижте, наистина имам огромна нужда от тази работа.

Йекта забелязва пламъка в очите ѝ и на лицето му се появява лека усмивка. – Изглеждате като най-ентусиазирания кандидат, с когото съм разговарял досега. Добре, наета сте!

Очите на Хира моментално светват от облекчение и щастие. – Благодаря ви много! – отвръща тя с благодарност.

– Оставете личната си карта на хората ми, за да задвижат процедурата по назначаването – добавя Йекта. В този момент Хира застива, а по лицето ѝ се изписва явен страх. Домакинът веднага забелязва промяната в поведението ѝ. – Има ли някакъв проблем?

– Не мога да дам личната си карта! – отсича Хира с пресекнал глас, а Йекта я поглежда напълно объркан.

Миналото обаче крие още по-мрачни моменти. Споменът се пренася в градината на същата къща, няколко седмици след като Хира е започнала работа. Тя подрежда декоративните възглавници на градинския диван, обърнала гръб към пътеката, когато един от работниците на Йекта се приближава тихо зад нея. Преди момичето да усети присъствието му, наглецът грубо поставя ръката си върху врата ѝ. Хира се обръща с ужас в очите.

– Какво правиш! – изкрещява тя, опитвайки се да се отдръпне, но мъжът я стиска още по-силно. – Стой мирно! – заповядва той с нагъл тон. – Махни ръката си от мен! – съпротивлява се Хира, но той става още по-настъпателен. – Опитах с добро, но не се получи. Щом не разбираш от хубави думи… тогава ще бъде по другия начин! – заканва се насилникът. – Стой далеч от мен! Казах ти да спреш! – вика с цяло гърло Хира, докато мъжът я атакува грубо. Започва тежка борба. Въпреки че е много по-слаба, тя се съпротивлява с всички сили. – Пусни ме! Пусни ме! – Накрая тя успява да размахва ръка и му забива силна плесница.

– Ела тук! – вбесява се мъжът и я дърпа рязко за ръката. Хира губи равновесие и пада тежко на земята. В същия миг, водена от майчинския си инстинкт, тя веднага притиска с две ръце корема си, за да защити нероденото си дете. Насилникът вижда, че тя е на земята, и отново се нахвърля върху нея. Хира поглежда трескаво наоколо, вижда голям декоративен камък в лехата с цветя, грабва го и го стоварва върху главата на мъжа. Той се зашеметява за секунда, а тя се изправя веднага, но разяреният нападател не се отказва. – Ела тук, ти казах! – Остави ме на мира! – пищи Хира, борейки се за живота си.

Точно в този критичен момент в градината нахлува Йекта. – Пусни я веднага! – изревава той, хваща работника за яката и го поваля на земята с тежък удар в лицето. – Как си позволяваш да я докосваш, бе! – Недей, шефе… моля ти се… – стене пребитият мъж.

– До къде стига наглостта ти! – беснее Йекта, след което го изхвърля настрани и бързо се приближава до разплаканата жена. – Добре ли си? Спокойно, отпусни се, всичко свърши… Вече си в безопасност.

Хира се свлича на колене, сълзите започват да се стичат по лицето ѝ, а ръката ѝ остава плътно притисната към корема, пазейки най-ценното си.

Действието се пренася шест години назад в болничната стая, където Йекта е докарал пострадалата след нападението Хира. Тя все още ридае безутешно, треперейки от ужас под влияние на преживения кошмар.

– Добре, добре… Спокойно, всичко мина… – опитва се да я утеши Йекта, като сяда до леглото ѝ. Хира само кима през сълзи, но страхът не я пуска. Тя усеща как цялото ѝ тяло трепери, а мисълта за нападателя не ѝ дава мира. – Ами той? Онзи негодник… – изплакано пита тя, свивайки се на леглото.

– Аз се погрижих за това. Повече няма да посмее да се доближи до теб! – уверява я Йекта с твърд и решителен тон. Докато Хира се опитва да осмисли думите му, вратата на стаята се отваря и влиза лекарят, държейки в ръце резултатите от изследванията.

– Излязоха резултатите ви – казва лекарят и поглежда сериозно към двамата.

– Надявам се, че няма никакъв проблем? – загрижено го прекъсва Йекта, изправяйки се на крака.

– Няма риск от вътрешни кръвоизливи, но има някои обезпокоителни отклонения в показателите – обяснява докторът, докато преглежда документите.

– Какво искате да кажете? – Хира го поглежда с пресъхнали устни, а сърцето ѝ забива лудо от лошо предчувствие.

– За съжаление, бременността ви е в риск – съобщава лекарят. При тези думи Йекта застива на място от изненада. Той едва сега научава, че жената пред него чака дете, и я поглежда с широко отворени очи.

– Не… Моля ви, кажете, че всичко е наред! – проплаква Хира, притискайки ръце към корема си, сякаш иска да го защити от целия свят.

– Първо се успокойте. Можете лесно да преминете през този период, но през следващите шест месеца трябва да ограничите движенията си до минимум! – прекъсва я лекарят с авторитетен, но съчувствен тон. – На първо място, легловият режим е абсолютно задължителен. Също така ще внимавате с храненето и в никакъв случай няма да се преуморявате. В противен случай… бременността ви може да прекъсне. Бързо възстановяване!

– Благодаря ви – отвръща Йекта, докато лекарят излиза от стаята. Хира остава сама с мислите си, а очите ѝ отново се пълнят със сълзи, докато гали корема си с треперещи пръсти. Йекта пристъпва по-близо, опитвайки се да подреди парчетата от пъзела в главата си.

– Бременна си! Защо не ми каза нищо? – пита я той, но веднага забелязва как тя извърта поглед и се свива още повече. От разплаканото ѝ състояние той бързо се досеща за истината. – Не си могла да кажеш… Затова криеш и самоличността си! – Йекта замълчава за миг, след което я поглежда право в очите. – Тогава… кой е бащата?

Хира затваря очи, а въпросът увисва във въздуха, оставяйки я напълно в капан, без възможност за бягство от миналото.

Пренасяме се пет години назад във времето, в стаята на Хира. Моментът на раждането наближава, затова тя лежи неподвижно в леглото, спазвайки стриктните лекарски предписания. На вратата се чука и влиза Йекта, носейки поднос с топла храна.

– Приготвил съм ти много хубави неща – казва той с топъл и загрижен тон. Хира веднага се опитва да се надигне, видимо притеснена от прекомерното внимание. Йекта внимателно оставя подноса в скута ѝ. – Хайде, хапни си!

Той веднага усеща неудобството, което тя изпитва в този момент. – Сега няма да започнеш пак да повтаряш как ми създаваш проблеми, нали?

– Но нали е точно така… – Хира свива рамене и поглежда надолу. – Първо ме взехте на работа, после спасихте живота ми. А сега и това… При положение, че нямате никакви задължения към мен.

– Права си, нямах никакво задължение да правя всичко това – Йекта се усмихва леко и сяда на стола срещу леглото ѝ. – Няма да кажа изтърканото: „Ако на твое място беше някой друг, пак щях да постъпя така“. Защото нямаше да го направя…

Хира го поглежда с изненада, опитвайки се да разгадае скрития смисъл зад думите му.

– Видях го – продължава Йекта, без да отделя очи от нея. – Видях битката, която изнесе в името на твоето бебе. Усилието ти да се задържиш за живота заради него. Това са изключително ценни неща. Дори проява на огромна смелост. Повече, отколкото всяка друга майка би могла да направи.

Хира за миг остава без думи. Тя нежно обхваща наедрелия си корем с майчинска обич. – То е всичко, което имам на този свят… – отвръща тя с развълнуван глас.

Йекта внимателно прикрива истинските си чувства към нея. Той е наясно, че в сърцето на Хира все още живее бащата на детето ѝ. Затова действа стратегически – знае, че ако разкрие любовта си сега, тя веднага ще си тръгне от тази къща. – Но знай едно, каквото и да правиш, винаги нещо ще липсва – отбелязва той.

Хира веднага усеща накъде клони разговорът и се опитва да го спре. – Господин Йекта…

– Знам. Знам… Знам, че вече сме говорили за това – прекъсва я той кротко, но настоятелно. – Но аз отново повтарям предложението си.

– Господин Йекта, благодаря ви за всичко, което направихте за мен. Но това е… – опитва се да откаже тя, но той не ѝ позволява да довърши.

Гласът на Йекта става ясен, сигурен и вдъхващ доверие. – Виж. Аз не бих направил своя съпруга жена, в която не съм влюбен. И знам, че ти не би градила живот с човек, към когото нямаш чувства.

Хира веднага поставя ясна граница. – Никога не бих го направила!

– Добре, съгласен съм – кима той, без да губи самообладание. – Както ти казах и преди, това ще бъде просто брак на хартия. Позволи ми да бъда баща на това дете. Нека моето име бъде записано в документите му. Нека един ден ме нарече „татко“.

Хира за замисля, усещайки как примката на обстоятелствата се затяга около нея. Йекта усеща колебанието ѝ и става още по-убедителен. – По този начин всъщност ти ще направиш услуга на мен. Детето ще има баща, а аз ще имам син или дъщеря във време от живота си, в което изобщо не съм го мислил.

Тези думи карат Хира да се замисли дълбоко, но вътрешното ѝ безпокойство все още не е изчезнало.

– Нима не искаш да го защитиш? – изтъква последната си карта Йекта, гледайки я право в очите. – Един ден, когато порасне, то ще започне да ти задава въпроси. „Къде е баща ми?“, ще пита. Може би тогава ще му разкажеш някоя красива приказка. Но какво ще стане навън? Нали сама каза, че нямаш никого? След брат ти изгуби и леля си. А светът навън е много по-жесток, отколкото предполагаш! Особено когато си съвършено сама…

В главата на Хира цари пълен хаос. Тя изглежда напълно объркана и притисната до стената. Йекта се накланя леко напред. – Разбира се, решението е изцяло твое. Но трябва да помислиш за неговото бъдеще.

Хира застива в леглото, загледана в една точка, докато думите му продължават да кънтят в съзнанието ѝ.

Спомените избледняват, връщайки Хира обратно в настоящето – на улицата пред къщата на Йекта, където тя стои лице в лице с Орхун. Макар гласът ѝ да трепери едва доловимо, тя бързо намира сили, изправя рамене и го поглежда с хладна увереност.

– Правилно чу. Омъжих се – заявява тя, без да трепне. Настъпва тежко, мъчително мълчание. Всяка секунда тежи като вечност. Орхун свежда глава, осъзнавайки, че думите вече са излишни и няма какво повече да направи. Сърцето му е разбито на парчета. – Просто исках да се уверя с очите си… – изрича той с пресекнал глас, когато в същия момент откъм двора изтичва малко момиченце.

– Мамо! – изчуруликва малката Сахра и се втурва към нея. Хира мигновено я притегля към себе си, обгръщайки я с целия си майчински инстинкт за закрила, сякаш се опитва да я скрие от целия свят. Орхун застива на място, докато буца засяда на гърлото му. Той гледа детето с насълзени очи, усещайки непоносима болка в гърдите си. В този момент Йекта излиза от къщата с намерението да поиграе с тях, но се заковава на прага, забелязвайки напрегнатата фигура на непознатия мъж. Хира усеща присъствието му и бързо се обръща към дъщеря си. – Скъпа, става хладно. Хайде да влизаме вкъщи.

Тъкмо когато се кани да отведе детето навътре, плътният и авторитетен глас на Йекта разсича въздуха. – Има ли някакъв проблем? – пита той, приближавайки се с бавни, премерени стъпки. Хира поглежда към Орхун за последен път – дистанцирано, чуждо и студено. – Не! Няма никакъв проблем – отсича тя. Йекта застава точно до нея и внимателно вдига малкото момиченце на ръце. – Ела при татко – казва той с топла усмивка.

Хира прави крачка, за да влезе заедно с тях, но в същия миг Сахра се присеща за играчката си и посочва към улицата. – Татко, топката ми! – казва детето. Йекта поглежда Орхун право в очите, а в погледа му се чете явно предизвикателство и триумф. – Забрави за нея, златцето ми! И без това беше много стара – подхвърля той, след което демонстративно поставя ръката си върху талията на Хира. Тя не се дърпа. Остава застанала до него, приемайки близостта му. Вратата на двора се затваря тежко пред лицето на съсипания Орхун. Тази картина на истинско, щастливо семейство го удря право в лицето като звучна плесница.

На улицата Орхун остава съвършено сам. Въпреки че се опитва да запази горда стойка, в ума му цари пълен хаос, а светът около него сякаш се разпада. Вътре в двора Йекта, Хира и детето вече се насочват към прага на къщата. – Влизай първо ти, бебче. Така, браво – казва нежно мъжът и момиченцето изтичва напред. Хира обаче застава неподвижно пред вратата, напълно съсипана от срещата. Нозете ѝ натежават и тя не може да направи и крачка навътре. Йекта забелязва състоянието ѝ, докосва я по рамото с предпазлива загриженост и нежно я насочва към коридора.

Навън Орхун се обръща и тръгва към колата си, но краката му отказват да го слушат. В главата му нахлуват откъслечни, болезнени кадри от последните минути – първият момент, в който видя Хира след шест дълги години… моментът, в който топката се изтъркаля в краката му и той вдигна очи… и Йекта, който я прегръщаше, държейки детето им на ръце. Думите на Хира продължават да кънтят в съзнанието му като зловещо ехо: „Правилно чу. Омъжих се…“.

Орхун е напълно изгубен в собствения си ад, когато телефонът в джоба му започва да звъни настоятелно. Той го изважда механично, поглежда екрана и вижда името на Дефне. Без да се замисля, изключва звука, прибира го обратно и с тежки стъпки се отправя към автомобила си, оставяйки миналото зад гърба си.

Зерин (сестра на Дефне) е убедена, че Дефне е влюбена в Орхун и че именно чувствата ѝ са я накарали да се бори за свободата му през всичките тези години.

Дефне категорично отрича и настоява, че е помогнала единствено от човечност, без да очаква нищо в замяна. Въпреки това Зерин не спира да я убеждава, че трябва най-после да признае истината пред себе си, а разговорът завършва с ядосаната Дефне, която забранява темата да бъде повдигана отново.

На верандата на къщата на Йекта Хира е объркана и съсипана от неочакваната среща с Орхун. Тя трескаво се опитва да прогони образа му от ума си, като се фокусира изцяло върху детето, но усилията ѝ са напразни. С треперещи ръце тя подава чаша вода на момиченцето, насилвайки се да се усмихне, макар гласът ѝ да предава вътрешната буря.

– Хайде, изпий си водичката, скъпа… – казва тя, докато Йекта се приближава с бавни стъпки и сяда на дивана непосредствено до тях. Мъжът внимателно наблюдава всяко нейно движение и въпреки че се опитва да запази пълно самообладание, той отлично усеща урагана, който бушува в душата на жената до него.

Малката Сахра оставя чашата, вдига любопитните си очи и я поглежда право в лицето. – Мамо, кой беше този чичко?

При този въпрос Хира буквално застива, а сърцето ѝ се свива от неописуема болка. Истината, която никога не може да разкрие пред дъщеря си, в този момент изгаря гърдите ѝ. – Е-е… този човек… просто познат… Всъщност никой… – започва да заеква тя, криейки очите си.

Йекта веднага я прекъсва. Изражението на лицето му става остро, студено и решително. – Никой! Този човек е абсолютно никой. – Когато детето се обръща към него с искрено недоумение, той веднага усеща, че е прозвучал твърде грубо, и бързо прикрива гнева си зад широка усмивка. – Повече никога няма да виждаме този човек, златцето ми. Така че няма нужда дори да говорим за него.

Погледът на Йекта се премества върху Хира. Тя е забила очи в една точка, напълно потънала в мислите си за Орхун. – Сега тичай да си измиеш ръцете – казва той на малката, като нежно я потупва по гърба. – След това провери в стаята си. Може пък да откриеш нещо, което много да ти хареса.

Очите на момиченцето моментално светват от радост. – Изненада ли има?

– А нима не искаш да видиш сама? – повдига вежди той с усмивка.

– Искам!

– Тогава тичай бързо!

Детето подскача щастливо и хуква по коридора. Йекта умишлено я изпраща, за да остане насаме с Хира. Той се обръща изцяло към нея, скъсявайки дистанцията. – Правиш я толкова щастлива… Благодаря ти за всичко – отронва Хира, оценявайки огромните усилия, които той полага за малката.

– Вие заслужавате да бъдете щастливи. За мен вашите усмивки са по-важни от всичко на този свят! – отвръща той, но в следващия миг очите му се свиват подозрително. Ревността и безпокойството от появата на Орхун вече не могат да бъдат скрити. – Защо беше тук? Каза ли ти нещо?

Хира остава безмълвна, свила рамене на дивана. Йекта се накланя напред, впивайки загрижен поглед в нея. – Нали нищо не те тревожи? За Сахра ли става въпрос? Или…

При тази последна възможност Хира буквално подскача от мястото си, обзета от паника, и бързо го прекъсва. – Не, не! Той нищо не знае! Не знае и не може да разбере!

Йекта се изправя след нея, а на лицето му се изписва желязна решимост. – Дори и да разбере, това няма да промени нищо. Той няма право и никога няма да може да отнеме дъщеря ни от нас!

Хира кима трескаво в знак на съгласие, а в очите ѝ се чете майчинска свирепост – тя никога, пред нищо на света няма да даде детето си. – Никога няма да го позволя!

Йекта обаче все още не може да си обясни причината за неочакваното посещение. – Тогава какво има? За какво говорихте?

– Разбрал е, че съм се омъжила – казва тя с равен, изтощен глас.

На лицето на Йекта се изписва скрита задоволство. Фактът, че в очите на съперника му този брак вече е официален, го успокоява. – Рано или късно това трябваше да се случи – отбелязва той, но когато вижда отчуждения, блуждаещ поглед на Хира, безпокойството отново се връща на лицето му. – Оттук нататък, ако го видиш някъде, веднага ще ми казваш. Ясно ли е?

Хира само кима мълчаливо. Йекта я приближава и нежно поставя ръка на рамото ѝ, опитвайки се да пробие стената, която тя е вдигнала около себе си. – Първата среща винаги е трудна, разбира се… Но ще премине, не се притеснявай.

Хира поема дълбоко въздух, опитвайки се да потисне бушуващия в нея гняв и разкъсваща тъга. Тя изправя гордо глава. – Вече премина.

В този момент вратата се отваря и малката Сахра нахлува в стаята, сияеща от щастие. В ръцете си държи голяма кутия с конструктор. – Време е за игри! – извиква тя.

– Ооо, я ела тук! Ела при мен – засмява се Йекта и разтваря обятия. Момиченцето се засилва и го прегръща силно през врата. – Благодаря ти!

– Няма защо, татковото момиче. Хайде, седни тук до мама. Да я отваряме ли? Давай, изсипи всичко на масата – подтиква я той, докато започват да разпиляват цветните части.

Докато Йекта и Сахра се заливат в смях и редят играчката, Хира отново извърта глава към прозореца, отнасяйки се далеч оттук. – Харесва ли ти? – чува се гласът на Йекта. – Да! – отговаря малката. – О, виж, тук има и едно момченце. Виждала ли си такова момченце? – продължава да обяснява той, а Хира остава зазидана в собствената си самота, докато животът около нея продължава да тече по чужд сценарий.

Орхун не може да се прибере веднага у дома. Той спира на едно уединено място край брега и се заглежда в безкрайното синьо море, търсейки покой за бушуващите в гърдите му чувства.

Изведнъж пред очите му изплува спомен от последната им съвместна разходка с Хира край морския бряг. Тогава той я гледаше с обожание и вярваше в безсмъртието на тяхната любов. – Каквото и да става… Който и да се изпречи на пътя ни… Могат само да се опитват да ни разделят… Но когато човек знае истината толкова ясно, той вече е намерил своето място на този свят… Мястото на Орхун Демирханлъ е до Хира Демирханлъ! Каквото и да застане помежду ни… Никога няма да успее да ни раздели един от друг! – казваше тогава той с дълбок, уверен глас.

Реалността обаче го връща назад с жестока сила. Орхун гледа към хоризонта с тежък, потънал в мисли поглед. С усещането, че сам е провалил щастието си, ръката му машинално се спуска към джоба. Той изважда пръстена, който Хира му остави в миналото, и го поглежда с горчивина.

Още един спомен нахлува в съзнанието му, а гласовете им отекват в съзнанието му като далечно ехо. – След като се оженим, разбира се, че ще имаме деца. Искам това повече от всичко на света – казваше Орхун, а Хира се усмихваше плахо, но щастливо. – Аз също… Освен това… Ако имаме деца, може би вече няма да се чувствам толкова самотна, нали? Ще имам деца от моя собствена кръв и плът… Те ще бъдат моето семейство… И ти също – отвръщаше тя с надежда в очите.

Вълна от ярост залива Орхун. В този момент той изпитва неистово желание да замахне и да хвърли пръстена далеч в морските вълни, за да заличи миналото. Ръката му се вдига, но силите му изневеряват. Той свива юмрук и силно притиска скъпоценното бижу в дланта си, докато металът се забива в кожата му.

В същото време на верандата на къщата на Йекта обстановката е коренно различна, но не по-малко напрегната. Йекта седи на килима и се опитва да забавлява малкото момиченце, докато Хира е седнала наблизо, напълно отнесена в мислите си. – Не мога да го сложа – оплаква се малката Сахра, държейки две части от конструктора. – Какво мислиш да направиш с тези елементи? – пита я с топъл тон Йекта. – Голяма червена къща и пожарна кола. – Това е страхотна идея! Тогава опитай с тази част – предлага той, като подава следващото кубче.

Йекта помага на детето, но не спира да наблюдава Хира. За него е повече от ясно, че мислите ѝ все още са приковани към Орхун. – Тук ли да сложим вратата? – пита отново момиченцето, гледайки с очакване. Йекта взема детайла и ѝ показва как точно да го закрепи. – Да я сложим, татковото. Слага се ето така. Опитайте пак.

Докато детето се бори с пластмасовите части, Йекта се обръща към Хира, искайки да я върне в реалността. – Нали е хубаво, мамо?

Хира обаче изобщо не го чува. Механично, без дори да поглежда, тя му подава едно кубче, което лежи настрани, мислейки, че той има нужда от него. Йекта стиска челюсти, усещайки нейното отсъствие. В същия миг детето започва да мрънка сладко, недоволно от неуспеха си. – Не мога! И това не мога да го сложа!

Гласът на Йекта прозвучава рязко, напрегнато и неочаквано високо за секунда. – Тогава опитай с друга част!

Момиченцето застива на място, уплашено и натъжено, тъй като изобщо не е свикнало на подобно отношение от негова страна. Хира също се стресва, извърта глава и го поглежда с недоумение. Йекта веднага осъзнава грешката си и бързо сменя тона, опитвайки се да заглади напрежението. Той я прегръща нежно и започва да я милва по главата. – Тогава нека пробваме с друго парче, златцето ми. Натъжи ли се? Извинявай, съжалявам. Нима бащите някога нараняват дъщерите си? Бащите винаги пазят своите момичета. Те винаги ги обичат. Моето бебче…

Хира решава да не задълбава в ситуацията. В крайна сметка тя знае, че Йекта никога не би наранил умишлено нея или детето. За да оправи настроението на малката, тя се приближава и се включва в играта. – Кое парче да сложим сега, мила? – Ето това – Сахра веднага подава на майка си елемента, с който не е успяла да се справи. – Я да видя… Искаш ли да опитаме заедно? – Да! – Да го завъртим ето така… Виж, стана. Сега опитай ти.

Тъкмо когато Хира и момиченцето успяват да сглобят частите, телефонът на Йекта започва да звъни настоятелно. Той поглежда екрана, изражението му се променя и той бързо се изправя от килима. – Трябва да отговоря – казва той с равен тон.

Поведението му става потайно и е видно, че не желае да проведе този разговор пред Хира. Тя обаче е твърде уморена и погълната от собствената си болка, за да обърне внимание на мистериозното му държание. – Браво, справи се страхотно. Сега сложи и това – казва нежно Хира на дъщеря си, продължавайки играта, докато Йекта бързо напуска стаята с телефона в ръка.

Орхун се прибира у дома, но мислите му са останали там, на онази тиха улица, при Хира. Той изкачва стълбите на имението механично, сякаш тялото му се движи само. На коридора на втория етаж го посреща Афифе. Тя го оглежда с проницателния си, хладен поглед и препречва пътя му. – Откъде идваш? – пита го тя, усещайки напрежението, което се излъчва от него. Орхун избягва директния отговор и просто я заобикаля. – Имах работа – подхвърля той, без да спира. Афифе разбира, че синът ѝ няма намерение да споделя нищо повече, и решава да не го притиска. Тя тръгва бавно след него. – Изглеждаш уморен. Защо не си починеш тази вечер до приема? Ще има много хора. Поканила съм всички, които цениш. Орхун спира за секунда, но изражението му остава каменно, напълно безразлично към думите ѝ. – Няма да присъствам – отрязва той с леден тон и без да изчака реакцията на майка си, се насочва право към кабинета си.

Щом прекрачва прага, Орхун затваря вратата зад гърба си. Мъката в гърдите му е станала непоносима. Той бързо бърка в джоба си, изважда пръстена на Хира и го хвърля в най-близкото чекмедже, сякаш така може да се отърве от тежестта на миналото, след което затваря с рясък. Нервите му са опънати до краен предел. Той съблича сакото си с рязко движение и го захвърля на дивана, започвайки да крачи неспокойно из стаята. В ушите му обаче продължава да кънти гласът на Хира: „Правилно чу. Омъжих се!“.

Веднага след това в съзнанието му изплуват собствените му жестоки думи, които ѝ беше изрекъл тогава: „Забрави за мен. Забрави всичко. Иди и си живей живота! Не мога да нося товара на твоята чиста съвест! Не мога да се тревожа какво правиш там навън! Не мисли за мен! Не се успокоявай с мисълта, че някой ден ще се срещнем! Всичко свърши! Махай се оттук. И повече не се връщай!“. Погълнат от самообвинения и разяждаща вина, Орхун застава пред голямото огледало на стената и се заглежда в собственото си изкривено от болка изражение.

В същото време в коридора пред кабинета се появява Дефне, придружена от Султан. – Орхун в стаята си ли е? – пита тревожно Дефне. – Да, в кабинета е – отговаря тихо Султан, сочейки към вратата.

Вътре в стаята Орхун вече не може да понася гледката на собственото си лице в огледалото. Гнят му избухва с опустошителна сила. Той грабва тежката ваза от масичката и я стоварва с цяла сила върху стъклото. Огледалото се пръсва на хиляди парчета, които с трясък се разпиляват по пода. Тъкмо в този момент Дефне посяга към дръжката на вратата. Звукът от счупенето огласява коридора. Султан застива от уплаха, а Дефне, обзета от паника, бързо отваря вратата и нахлува вътре. Тя оглежда сцената с широко отворени очи – парчетата стъкло блестят на пода, а Орхун стои сред тях, разрошен и дишащ тежко. – Добре ли си? – пита изплашено тя, пристъпвайки предпазливо. Орхун дори не я поглежда. Той гледа към разломеното си отражение и промълвява, обвинявайки себе си: – Всичко е заради мен… Всичко е заради мен…

На верандата на къщата на Йекта цари съвсем различна, но също толкова тъжна атмосфера. Хира седи на килима до дъщеря си, опитвайки се механично да подрежда кубчетата от конструктора. Лицето ѝ е тъжно, а погледът ѝ е празен, изгубен някъде далеч. Неусетно една сълза се откъсва от окото ѝ и се стича по бузата. Малката Сахра вдига очи, забелязва това и веднага оставя играчката. – Мамо, защо плачеш? – пита невинно детето и се приближава, за да я прегърне.

В този момент Йекта, който тъкмо е приключил тайния си телефонен разговор в коридора, стига до вратата на хола. Той посяга да влезе, но застава неподвижно на прага, ставайки свидетел на разговора им. Момиченцето протяга малките си ръчички и нежно избърсва сълзите от лицето на майка си. – Недей да плачеш… Ако ти плачеш, и аз ще плача – казва Сахра с разтреперан глас. Хира полага неистови усилия да овладее плача си, лицето ѝ се напряга, но болката е по-силна от нея. Тя притиска силно детето до гърдите си, докато новите сълзи започват да се стичат по бузите ѝ. – Ти недей… Ти никога недей да плачеш, ясно ли е? – отвръща с разплакан глас тя. От прага Йекта наблюдава тази сцена, а лицето му става напрегнато и сурово. Сълзите на Хира го измъчват, но и го амбицират. „Ще направя всичко необходимо, за да си върна спокойствието… За да не се разстройваш никога повече“, мисли си той, изпъвайки рамене с желязна решимост.

Обратно в имението, в разбития кабинет, Орхун продължава да стои неподвижно. Дефне прави няколко крачки напред, стараейки се да не настъпи счупените стъкла, и го пита директно: – Видя ли я?

Орхун е все така напрегнат и яростен, затова просто подминава въпроса ѝ с мълчание. Дефне въздъхва тежко, оглеждайки стаята. – Предполагам, че нещата не са минали добре… – отбелязва тя. Орхун отново не отвръща нищо. Тогава Дефне решава да смени подхода, изправя гордо глава и се опитва да внесе малко позитивна енергия в стаята. – Остават още няколко формалности, преди официално да поемеш управлението на компанията отново. Всъщност затова дойдох, трябваше ми твоят подпис. Но явно моментът не е никак подходящ. – Орхун изглежда напълно глух за думите ѝ, затова тя пристъпва още по-близо. – Добре… Нека тогава поговорим за хубави неща. Приемът, който госпожа Афифе организира… Това ще ти се отрази добре след толкова време. Тъй като Орхун продължава да мълчи, Дефне става по-настоятелна, като го поглежда с искрена загриженост. – Само не ми казвай, че няма да дойдеш. – Орхун най-накрая се отделя от счупеното огледало и сяда на стола. Дефне продължава с мек, съчувствен тон: – Всички хора, които те обичат и държат на теб, ще бъдат там. Това ще ти помогне да се разсееш малко. Освен това госпожа Афифе положи толкова много усилия за тази вечер. Ще дойдеш, нали? Когато вижда, че той пак не отговаря, Дефне се усмихва леко и подхвърля шеговито: – Виж, ако ти стане скучно, имам готово решение. Само ми дай знак. Веднага ще измисля някакво оправдание, за да те измъкна оттам. Обещавам ти! Орхун я поглежда за миг и уморен от настояването ѝ, кима едва забележимо в знак на съгласие. Дефне сияе от задоволство. – Добре тогава. Ще се видим довечера. – Тя тръгва към изхода, но погледът ѝ отново пада върху разпилените стъкла на пода. – Ще кажа на прислужниците да изчистят тук. Дефне излиза и затваря вратата. Орхун остава сам, а погледът му отново омеква, докато мислите му неудържимо политат обратно към Хира.

Постепенно денят си отива и над Истанбул се спуска тиха, носеща нови тайни нощ, докато светлините на големия град започват да блестят в тъмнината.

Нощта настъпва над града, но усещането за тежест и недоизказани думи остава да виси във въздуха. Зерин и Дефне се прибират вкъщи след организирания прием. Двете прекрачват прага на дневната, сваляйки връхните си дрехи, и веднага започват да обсъждат събитието. Зерин изглежда искрено впечатлена, докато оправя косата си пред огледалото.

– Беше страхотна вечер. Атмосферата, храната, музиката… всичко беше на ниво. Знаеш, че трудно харесвам нещо, но госпожа Афифе наистина има изтънчен вкус. Дефне сяда уморено на дивана, а погледът ѝ става сериозен. – Вярно е. Особено когато става дума за Орхун… Зерин умишлено повдига тема и сяда до сестра си, скъсявайки дистанцията. – Но мисля, че Орхун беше единственият, който не се почувства щастлив тази вечер. Лицето му отново беше мрачно през цялото време. При спомена за него Дефне навежда глава, а гласът ѝ става по-тих.

– Не му е лесно, како. Тъкмо излезе от затвора. Разбра, че бившата му съпруга се е омъжила и има дете. А мъж като него… Зерин я прекъсва рязко с размахване на ръка.

– Както винаги, Дефне, скъпа моя, си твърде добронамерена и твърде разбрана! Само че това вече не ни е на дневен ред. Важно е какво следва оттук нататък. Помисли ли за нещата, откакто седнахме и говорихме? Къде искаш да видиш себе си?

Дефне се размърдва неловко на мястото си, усещайки натиска. – Како, моля те, не започвай пак. Зерин обаче се накланя напред и я поглежда настоятелно. – Тогава действай, Дефне! Покажи се, преди някоя друга да е откраднала сърцето на Орхун. Прекара цялата вечер до мен, сега се прибрахме заедно…

– Нямам оплаквания – отвръща бързо Дефне, опитвайки се да прекрати разговора. Зерин повдига вежди с пълно недоверие и подхвърля саркастично: – Да, и аз повярвах! Дефне се изправя рязко от дивана, за да избяга от неудобните въпроси. – Отивам да се преоблека. – Бягай! Винаги бягай, щом стане трудно! На кого ли прилича това момиче… – въздъхва ядосано Зерин, докато сестра ѝ бързо напуска стаята, показвайки с жестовете си, че не желае да слуша повече.

В същото време в градината на имението Орхун стои съвършено сам под нощното небе. Той е застанал пред празното място, където някога с Хира засадиха младото дръвче. Очевидно Афифе вече се е погрижила да го изкорени. Орхун гледа празната пръст, а в съзнанието му отекват думите на Хира от онзи щастлив ден. – Когато засадих това дръвче, си пожелах да растем и да пускаме корени заедно за цял живот… Сега сме тук, където ще започнем от нулата… – казваше тя, а в очите ѝ имаше толкова надежда. Орхун си спомня как тогава я прегърна през раменете и отвърна уверено: – Отсега нататък ще пуснем много по-силни корени тук, заедно. Споменът изчезва, а Орхун усеща как сърцето му се свива от непоносима болка.

В този момент Афифе излиза в градината, търсейки сина си. Тя го забелязва от разстояние и бавно се приближава към него. – Добре ли си? – пита тя с премерен, загрижен тон. Орхун се обръща и поглежда майка си със смесени чувства. Афифе улавя напрежението му и продължава: – Радвам се, че промени решението си и присъства на приема, но ми се струва, че не ти беше приятно. Мъжът докосва леко ръката ѝ в знак на признателност, оценявайки факта, че тя прави всичко това заради него. – Беше много добра идея. Но явно все още не съм свикнал да бъда сред хора. – Ще свикнеш – отбелязва хладно Афифе.

Думите ѝ носят двоен смисъл, сякаш усеща какво се случва в душата му. С мъдростта на жена, преминала през много изпитания, тя го поглежда право в очите. – Човек свиква с всичко. Ако преди шест години ти бяха казали, че ще влезеш в затвора… Но ето, че се случи. Налага се да свикнеш. Свиква се с тъмнината, свиква се и със светлината… Свиква се да забравяш някои неща… Свиква се и с новото начало. – Афифе замълчава за миг, след което завършва по изключително многозначителен начин: – Стига само човек да не затвори сам себе си в собствената си тъмнина. Орхун усеща, че за първи път майка му говори толкова искрено с него и споделя болката му. Без да каже нищо повече, той просто кима и бавно тръгва към входа на имението.

В къщата на Йекта, Хира седи на ръба на леглото в стаята си. Тя е напълно неподвижна, обгърната от мрачно настроение. Мислите за Орхун не ѝ дават покой, а в ума ѝ отново и отново се върти сцената от днешната им среща.

– Излязъл си – каза тогава тя, опитвайки се да скрие вълнението си. – Омъжила си се – отвърна той с глас, пълен с болка. – Правилно чу. Омъжих се… – Просто исках да се уверя с очите си…

Хира потреперва и затваря очи, за да прогони кадрите от главата си. В този момент на вратата се чува тихо чукане, последвано от гласа на Йекта: – Може ли да вляза? Тя изпитва леко безпокойство от посещението му в този късен час, но се изправя и отваря вратата. Йекта стои на прага, изражението му е загрижено. – Притесних се за теб след всичко, което се случи днес. Исках да проверя дали си добре. Помислих, че може да искаш да поговорим. Хира веднага застава дистанцирано, показвайки ясната граница, която поставя между двамата. – Няма какво да обсъждаме. Мина твърде много време. Раните отдавна заздравяха.

Появата на Орхун обаче е задействала силна ревност у Йекта. Той прави опит да пристъпи по-близо, използвайки днешните събития като повод да скъси дистанцията. – Разбирам те. Може би не точно сега, но знаеш, че съм тук винаги, когато имаш нужда от мен. Хира обаче не му оставя никаква надежда за нещо повече и отвръща хладно: – Благодаря ви. Но няма нужда, наистина. Добре съм.

Йекта веднага усеща стената, която тя издига пред него, и бързо сменя тактиката, отстъпвайки крачка назад. – Както ти казах още от самото начало, аз винаги ще те подкрепям, не го забравяй. Всичко наред ли е? Тя само кима мълчаливо, запазвайки дистанция. – Няма да те притеснявам повече тогава. Лека нощ. – Лека нощ – изрича тихо Хира.

Щом Йекта излиза, Хира веднага затваря вратата и се обляга с гръб на нея. Лицето ѝ се изкривява от насъбралата се болка, а сълзите отново започват да се стичат по бузите ѝ, докато тя остава сама с разбитите парчета от миналото си.