4
Гейбриъл притисна телефона към ухото си. Името на брат му отекна в съзнанието му с тежестта на неизбежен удар.
Даниел. И Мартин.
Пъзелът, който Нейтън и той сглобяваха в продължение на седмици, най-накрая придоби завършен вид. Всичко бе било замислено с хладнокръвна прецизност. Мартин бе открил фалшифицираните от Даниел документи за 38 милиона долара. Но вместо да ги предаде на Гейбриъл, бе видял в това перфектната си възможност. Двамата бяха сключили сделка.
Мартин бе откраднал останалите хапчета на майка им от къщата на Ребека — онези същите, предназначени за операцията на кучето, — като по този начин бе хвърлил сянка върху съпругата на Гейбриъл. Използвал бе нищо неподозиращата Офелия, за да ги прилага ден след ден, и бе блокирал всички опити за контакт с компанията. С план за бягство в Цюрих и подправен документ за наследяване на акциите след „неизбежната и трагична смърт“ на Гейбриъл, те са били готови да присвоят десетки милиони.
На следващата сутрин чакалнята за частни полети на летище „Тетърбъро“ бе необичайно тиха.
Даниел Ванс крачеше нервно пред панорамния прозорец с куфар в ръка. Мартин Кийн седеше на близкия диван и проверяваше електронните си самолетни билети за Швейцария за десети път.
— Защо закъснява полетът? — промърмори Даниел, преглъщайки трудно. — Каза, че всичко е уредено.
— Всичко е уредено — каза Мартин с твърд, професионален тон. — Офелия потвърди, че тази сутрин той е бил практически безсъзнателен. В рамките на 48 часа Ребека ще повика линейка. Докато разберат какво се е случило, ние вече ще сме превели активите през Цюрих.
— Колко трогателно — каза глас откъм вратата.
Мартин замръзна. Даниел се извърна толкова рязко, че изпусна куфара си.
На прага стоеше Гейбриъл Ванс.
Гърбът му бе изправен, костюмът — безупречно изгладен, а погледът му — пълен с ледена, унищожителна яснота. Зад него стояха Нейтън Коул и двама цивилни детективи от щатската полиция на Кънектикът.
— Гейбриъл… — прошепна Даниел, а лицето му пребледня до смърт. — Ти… ти трябваше да си в болница.
— Изненадан ли си, Даниел? — Гейбриъл направи няколко бавни, твърди стъпки към тях. — Или си просто разочарован, че не съм в ковчег?
Мартин посегна към чантата си, но Нейтън бързо пристъпи напред и го хвана за китката, блокирайки движението му.
— Мартин Кийн — каза Нейтън спокойно. — Държавната лаборатория току-що завърши пълния анализ на шишенцето, което даде на Офелия. Записите от срещите ви в Стамфорд, банковите преводи към сметката ѝ и документите за фалшификация вече са в ръцете на окръжния прокурор.
Мартин се срина обратно на дивана, а цялото му хладнокръвие се изпари в миг.
Даниел се хвърли към брат си, сграбчвайки го за ръкава.
— Гейбриъл, моля те! Той ме подлъга! Задлъжнях, нямах изход! Мартин каза, че това е единственият начин…
Гейбриъл бавно, но решително отстрани ръката на брат си от палтото си.
— Спасявах те три пъти, Даниел — каза той тихо, а в гласа му нямаше гнева, който брат му очакваше, а само дълбока, неизмерима умора. — Закрилях те, когато губеше пари, когато проваляше бизнеси, защото си мислех, че сме семейство. Но ти продаде живота ми за четири процента от компания, която дори не бе създал.
Детективите пристъпиха напред и поставиха белезниците първо на Мартин, а след това и на Даниел, който избухна в плач, докато го извеждаха от терминала.
Три седмици по-късно.
Слънцето огряваше терасата на имението в Гринуич. Гейбриъл седеше на масичката в градината, пиейки кафе. Ребека излезе от къщата, носейки куфар. Тя се спря на няколко стъпки от него.
— Авокатите казаха, че споразумението за развод е ready — каза тя тихо. — Не поиска нищо от това, което имах преди брака ни.
— Не искам нищо, което не е мое — отвърна той.
Ребека го погледна с тъжна усмивка. — Съжалявам, че не ти повярвах, когато каза, че си болен. И съжалявам, че не бях там, когато имаше най-голяма нужда.
— И двамата направихме грешки — каза той. — Ти беше права за едно нещо. Бях изградил живот, в който нямаше място за хората около мен. Мислех си, че да контролирам всичко означава, че съм в безопасност.
Тя кимна бавно, сбогува се с кратко кимане и тръгна към колата си.
Малко по-късно Лора излезе на терасата, носейки поднос с пресни плодове и кана с вода. До нея вървеше малкият Лео.
— Г-н Ванс — каза тя с усмивка. — Документите за новата ти позиция като управител на имението са на бюрото ти. Както и договорът за стипендията на Лео.
Лора я бе срам да приеме толкова голяма благодарност, но Гейбриъл бе настоял. Тя му бе спасила живота тогава, когато собственият му свят се бе обърнал срещу него.
— Благодаря ти, Лора — каза той, гледайки как момчето тича към градината. — И… за първи път от години се чувствам наистина добре.
Защото понякога човек трябва да изгуби всичко и да се преправи на най-слабия, за да види кои са хората, които наистина стоят до него, когато завесите паднат.