4
В продължение на няколко секунди Гейбриъл не каза нищо.
Мартин и Даниел.
Заедно.
Летящи за Цюрих.
Изводът изглеждаше очевиден.
Твърде очевиден.
Преди шест седмици Даниел бе използвал фалшифицирания подпис на Гейбриъл, за да осигури финансиране.
Мартин го бе разкрил.
Малко след това Гейбриъл се разболя мистериозно.
Сега и двамата мъже се приготвяха да напуснат страната.
Нейтън сигурно знаеше точно какво си мисли Гейбриъл.
— Помниш ли какво ти казах? — попита той.
— Не вземай решение за края, преди да проучиш средата.
— Точно така.
Гейбриъл се загледа в телефона.
— Отмени полета им.
— Законно не мога да отменя нечий друг полет.
— Тогава ги спри.
— Аз съм детективи, а не охрана на летището.
Гейбриъл за малко да отвърне сопнато.
Но се овладя.
Преди месец той щеше да приеме отказа на Нейтън като неподчинение.
Сега разбираше стойността му.
— Тогава ги проследи.
— Ето това вече мога да направя.
Гейбриъл спа малко тази нощ.
До разсъмване вече бе взел решение.
Щеше да спре да се преструва.
Не публично.
Все още не.
Но сред собственото си семейство.
В осем и половина той помоли Лора да извика Ребека горе.
Ребека влезе със спортен екип, а косата ѝ бе вързана на хлабава опашка.
— Търсеше ли ме?
Гейбриъл седеше във фотьойла, вместо да лежи в леглото.
Тя спря.
— Седиш…
— Да.
— Изглеждаш…
— По-добре?
Изражението на Ребека се промени от изненада в подозрение.
— Какво става тук?
Гейбриъл посочи към стола срещу себе си.
— Седни.
Тя остана права.
— Не.
— Ребека.
— Не. Седмици наред едва ми проговаряш, наблюдаваш всяко мое движение, сякаш съм на разпит, а вчера майка ти пристигна и задаваше странни въпроси.
Гейбриъл я изгледа.
— Някой ми е давал антикоагуланти.
Лицето на Ребека пребледня.
— Какво?
— Хапчетата до всяко хранене.
Тя се загледа към нощното шкафче.
— Добавките ли?
— Не бяха добавки.
Ребека бавно седна.
— Това е невъзможно.
— Бяха лекарствата на свекърва ти.
Тя изглеждаше искрено шокирана.
После нещо ѝ хрумна.
— Оливър!
— Да.
Ребека отново стана.
— Все още пазя онова шишенце.
Гейбриъл замръзна.
— Какво?
— В кухненския шкаф е, над нещата на Оливър.
Тя се втурна навън от стаята.
Гейбриъл я последва толкова бързо, колкото му позволяваха възстановяващите се крака, хващайки се за парапета.
За първи път слизаше по стълбите от почти три седмици.
Лора го последва на внимателно разстояние.
Ребека стигна първа до кухнята.
Качи се на малка табуретка, отвори висок шкаф и извади пластмасова кутия, пълна с ветеринарни принадлежности.
Вътре имаше шишенце с рецепта.
Тя го подаде на Гейбриъл.
Оставаха седем таблетки.
Гейбриъл се загледа.
— Значи не са взети от това шишенце.
— Не.
Очите на Ребека се стесниха.
— Защо помисли, че аз съм замесена?
Гейбриъл не отговори.
Не бе и нужно.
Изражението ѝ му каза, че е разбрала.
— Мислел си, че те отравям.
Думите бяха тихи.
Болезнени, а не гневни.
Гейбриъл сведе очи.
— Чух те да обсъждаш наследството.
— Обсъждах как да го защитя от Даниел.
— Помоли ме да подпиша пълномощно за финансовите решения.
— За да го спра да взема заеми срещу активи, които не притежава.
— Почти не беше тук.
Ребека го изгледа.
— Защото всеки път, когато влизах в онази стая, се отнасяше с мен като с поредния служител, чакащ инструкции.
Гейбриъл нямаше какво да каже в своя защита.
Тя продължи.
— И защото Мартин ми каза, че лекарите са поискали да пазиш пълно спокойствие.
— Мартин.
Ребека спря.
— Да.
— Какво друго ти е казвал Мартин?
Лицето ѝ се промени.
— Каза, че си знаел за заема на Даниел.
— Не знаех.
Ребека замръзна.
— Каза, че си отказал да се изправиш срещу него, защото не си искал майка ти да научи.
Гейбриъл разбра.
Мартин бе давал на всеки различна версия на една и съща история.
Всяка от тях достатъчно правдоподобна, за да предотврати разговор между тях.
— Какво каза на Офелия в пералното помещение?
Ребека се намръщи.
— Кога?
— За „две хапчета на ден, не повече“.
Тя се замисли за момент.
После се изсмя веднъж с невярващ тон.
— Лекарството на Оливър. Ветеринарят каза, че ако симптомите му се върнат, не трябва да даваме повече от две половинки таблетки за денонощие. Офелия понякога го храни, когато ме няма.
Лора, която стоеше наблизо, сведе поглед.
— Съжалявам.
Ребека я погледна.
— За какво?
Лора обясни.
Когато приключи, гневът на Ребека изчезна.
— Опитвала си се да защитиш Гейбриъл.
— Да.
Ребека се обърна към съпруга си.
— Поне някой го е правил.
Забележката заболя.
Но Гейбриъл я прие.
Защото част от нея бе истина.
Нейтън се обади от летище „Джон Ф. Кенеди“ малко след десет.
— Не са се качили на борда.
Гейбриъл стисна телефона по-здраво.
— Защо?
— Срещнаха се с някого извън терминала и си тръгнаха.
— С кого?
— С жена.
— Познаваме ли я?
— Все още не.
— Къде са?
— Карат на север.
Нейтън направи пауза.
— И изглежда, че Мартин знае, че е проследяван.
Гейбриъл погледна към Ребека.
Тя седеше от другата страна на библиотеката, все още осмисляйки всичко, което бяха научили.
— Защо мислиш така?
— Смени колата.
Старите инстинкти на Гейбриъл се върнаха.
— Значи бяга.
— Може би.
Познатата предпазливост на Нейтън го дразнеше по-малко сега.
— Продължавай да ги следиш.
Следващата следа дойде от неочакван източник.
Майката на Гейбриъл.
Елинор пиеше чай в трапезарията, когато го извика при себе си.
— Мисля, че знам защо Даниел има проблеми.
Гейбриъл седна срещу нея.
— Знаеше за заема ли?
— Не.
— Но?
Тя остави чашата си за чай.
— Преди три месеца Даниел ме помоли за пари.
Гейбриъл се загледа.
— Колко?
— Пет милиона.
— И не ми каза?
— Той ме помоли да не го правя.
— Майко!
— Не ми дръж такъв тон. На четиридесет и шест години си.
Въпреки всичко, Гейбриъл почти се усмихна.
— За какво му бяха?
— Каза, че една инвестиция е пропаднала.
— Каква инвестиция?
— Жилищен комплекс.
Гейбриъл веднага се сети за доклада на Нейтън.
— Даде ли му ги?
— Не.
Елинор изглеждаше тревожна.
— Изглеждаше отчаян. Не се страхуваше за себе си. Притесняваше се за работниците.
Това изненада Гейбриъл.
Даниел винаги бе бил безотговорен, но не бе съзнателно безсърдечен.
— Какви работници?
— Каза, че спестяванията на четиридесет семейства са блокирани в проекта.
Гейбриъл се облегна назад.
Може би фалшифицираното от Даниел обезпечение не е било предназначено да финансира луксозен начин на живот.
Това не го оправдаваше.
Но мотивът имаше значение.
Отново средата отказваше да съвпадне с края.
Следобед Нейтън изпрати на Гейбриъл адрес.
Рехабилитационен център извън Покипси.
Мартин и Даниел бяха влезли заедно.
Гейбриъл се загледа в съобщението.
— Какво правят там? — попита Ребека.
— Не знам.
Елинор, седнала до прозореца, изведнъж проговори.
— Дъщерята на Мартин.
Всички се обърнаха.
Гейбриъл се намръщи.
— Той има дъщеря?
Елинор изглеждаше изненадана.
— Не знаеше ли?
— Не.
— Той ми спомена за нея на коледната ви вечеря преди три години.
Гейбриъл си спомни вечерята.
Двеста гости.
Оркестър.
Бизнес партньори.
Политици.
Благотворителен търг.
Не си спомняше почти нито един разговор.
— Какво каза?
— Че е имала проблеми след тежка катастрофа. Хронична болка, мисля. Каза, че се лекува.
Гейбриъл погледна към Ребека.
Мартин бе работил до него единадесет години.
Гейбриъл знаеше любимото му кафе и предпочитаното му място в самолета.
Не знаеше, че има дъщеря, преминаваща през трудно възстановяване.
Това осъзнаване се настани неудобно до всичко останало, което бе научил за себе си.
Нейтън се върна същата вечер.
Изглеждаше уморен.
— Мартин и Даниел се срещнаха с дъщерята на Мартин, Софи.
— Защо заедно?
Нейтън седна.
— Защото Софи е счетоводителка.
Гейбриъл се намръщи.
— На Даниел?
— Не първоначално.
Нейтън отвори папката си.
— Преди около осем месеца тя започнала да прави договорно счетоводство за строителната компания на Даниел. Открила е нередни преводи.
Гейбриъл се наведе напред.
— Какви преводи?
— Пари, напускащи проекта чрез консултантски компании.
— Даниел ли?
— Не.
— Тогава кой?
Нейтън извади една страница.
— Неговият партньор, Стивън Уорд.
Гейбриъл призна името.
Уорд бе един от най-близките приятели на Даниел от колежа.
Нейтън продължи.
— Когато Софи се изправила срещу Даниел, той започнал разследване. Дотогава почти дванадесет милиона долара вече са липсвали.
Ребека покри устата си.
— А заемът от тридесет и осем милиона? — попита Гейбриъл.
— За да поддържа проекта ликвиден, докато Даниел се опитваше да възстанови липсващите средства и да попречи на инвеститорите да загубят всичко.
Замръзналият поглед на Гейбриъл се втвърди.
— Той е фалшифицирал подписа ми.
— Да.
— Това не е защита на инвеститорите. Това е прехвърляне на грешката му върху мен.
— Съгласен съм — Нейтън продължи. — Но Даниел очевидно е възнамерявал да признае.
— Откъде знаеш?
— Защото Мартин е открил документите и се е изправил срещу него.
Гейбриъл замръзна.
— Мартин е помагал на Даниел?
— Мартин го е убедил да събере доказателства, преди да ти каже.
— Тогава защо са заминавали за Цюрих?
— Не са заминавали.
Нейтън сложи два билета на масата.
— Билетите бяха резервации с възможност за връщане, които Мартин е купил като примамка.
— Примамка от кого?
— От Стивън Уорд.
Гейбриъл погледна нагоре.
— Уорд е знаел, че Даниел е разкрил преводите.
— И е вярвал, че доказателствата се съхраняват в частен финансов архив в Цюрих.
Ребека се намръщи.
— Значи Мартин е искал Уорд да мисли, че те напускат страната?
— Да.
— Защо?
— За да го насърчи да премести записи, които да могат да проследят.
Гейбриъл се загледа в Нейтън.
— Значи Мартин не е бягал.
— Не.
— Защо е сменил колата?
— Знаел е, че Уорд е поставил някой да наблюдава Даниел.
Цялата история отново се бе променила.
Но един въпрос оставаше недокоснат.
— Хапчетата.
Нейтън кимна бавно.
— Да.
В седем същата вечер Мартин най-накрая дойде в къщата.
Той влезе през вратите на библиотеката и спря, когато видя Гейбриъл да стои до камината.
За първи път от единадесет години Мартин изглеждаше напълно безмълвен.
— Ходиш…
— Да.
Ребека и Елинор седяха наблизо.
Нейтън стоеше до рафта с книги.
Даниел го нямаше.
Гейбриъл посочи към един стол.
— Седни.
Мартин се подчини.
За няколко секунди Гейбриъл просто го проучваше.
— Ти ли даде хапчетата на Офелия?
Мартин затвори очи.
— Да.
Ребека прошепна: — Мартин…
Гейбриъл усети как нещо вътре в него се втвърдява.
— Защо?
Мартин отвори очи.
— Защото вярвах, че са предписани.
— От кого?
— От д-р Еван Лайл.
Гейбриъл веднага разпозна името.
Лайл бе един от частните лекари, консултиращи заболяването му.
— Той ли ти ги даде?
— Не. Куриер от неговия кабинет ги достави.
— Защо моят лекар ще дава лекарства на моя асистент?
— Защото вече си го правил.
Гейбриъл си спомни.
Години наред витамини, рецепти за пътуване, лекарства за алергия — Мартин често се грижеше за всичко.
Удобството бе създало перфектна слепа зона.
— Провери ли рецептата?
— Не.
Мартин изглеждаше съкрушен.
— Трябваше.
Нейтън проговори.
— Защо плати на Офелия?
— Тя ми каза, че даването на лекарства не е част от задълженията ѝ. Аз се съгласих. Уредих временна добавка за медицинска отговорност.
Двадесет и две хиляди долара.
Всеки подозрителен факт сега имаше обикновено обяснение.
Освен един.
— Къде е д-р Лайл? — попита Гейбриъл.
Нейтън отговори.
— Клиниката му казва, че е заминал за медицинска конференция преди три дни.
— Къде?
— Никой не е сигурен.
Това предизвика тежко мълчание.
Гейбриъл погледна Мартин.
— Защо скри фалшификацията на Даниел от мен?
Мартин се поколеба.
— Не възнамерявах да я крия завинаги.
— Отмени седем срещи.
— Да.
— Защо?
— Даниел поиска четиридесет и осем часа.
— Даде му шест седмици.
Мартин сведе поглед.
— Защото всеки път, когато намирахме едно парче от финансовата измама, то водеше до друго.
— Нямаше право.
— Знам.
Гейбриъл отиде до прозореца.
— Колко дължеше Даниел?
— Повече, отколкото можеше да върне.
— И ти реши да го защитиш.
— Не.
Мартин погледна директно към Гейбриъл.
— Реших да те защитя от това да вземеш решението, което знаех, че ще вземеш.
Гейбриъл се обърна.
— И кое беше това решение?
— Да спасиш Даниел отново.
Стаята стана много тиха.
Мартин продължи.
— Щеше да платиш всичко. Винаги го правиш. И Даниел щеше да се извини. И майка ти щеше да плаче. И Ребека щеше да ти каже да не го правиш. И след шест месеца всички щяха да се преструват, че никога не се е случвало.
Елинор сведе очи.
Ребека не каза нищо.
Защото Мартин беше прав.
Гейбриъл бе объркал спасяването на брата си с това да му помогне.
Може би защото писането на чек бе по-лесно от искрения разговор.
— Къде е Даниел? — попита Гейбриъл.
— В офиса на проекта.
— Защо не дойде?
— Мисли, че умираш.
Това изречение падна по-тежко, отколкото Гейбриъл очакваше.
— Знае ли за хапчетата?
— Не.
— Тогава го донеси тук.
Даниел пристигна в девет и половина.
Той влезе в библиотеката, изглеждайки изтощен.
Когато видя Гейбриъл да стои прав, той спря.
За момент никой от братята не проговори.
Очите на Даниел се изпълниха с облекчение.
— По-добре си.
Гейбриъл кимна.
— Да.
Даниел прекоси стаята, сякаш възнамеряваше да го прегърне.
После спря по средата.
Защото изражението на Гейбриъл му каза, че истината вече е пристигнала.
— Знаеш.
— Знам за заема.
Даниел погледна надолу.
— Щях да ти кажа.
— Кога?
— Когато имах достатъчно документация, за да доказа какво е направил Уорд.
— Фалшифицирал си подписа ми.
— Да.
— Заложил си акции, които не притежаваш.
— Да.
— Изложил си компанията ми на риск.
Даниел преглътна.
— Да.
Гейбриъл очакваше гняв.
Вместо това се чувстваше уморен.
— Защо не ме помоли за помощ?
Даниел се изсмя горчиво.
— Защото ти винаги помагаш.
Гейбриъл се намръщи.
— Това няма смисъл.
— За мен има.
Даниел седна.
— Целия ми живот, когато се провалях, ти го оправяше. Татко почина и ти стана отговорният. Аз станах проектът, който всички трябваше да управляват.
Елинор прошепна: — Даниел…
— Истина е, мамо.
Той погледна Гейбриъл.
— Исках един проблем, който да мога да реша, без брат ми да пристига с адвокати и пари.
— И затова фалшифицира името ми?
— Изпаднах в паника.
Гласът на Даниел беше тих.
— Мислех, че мога да стабилизирам проекта, да възстановя откраднатите средства, да върна всичко и ти никога нямаше да разбереш.
Гейбриъл седна срещу него.
— Това не е независимост.
— Сега го знам.
За веднъж Гейбриъл не каза на брата си какво да прави по-нататък.
Той просто попита:
— Какво искаш да направиш?
Даниел изглеждаше изненадан.
— Да кажа истината на кредиторите.
— И?
— Да приема каквото и да се случи.
— А работниците ти?
— Ще защитя каквото законно мога, без да използвам твоите пари.
Гейбриъл кимна бавно.
Това бе може би първият зрял разговор, който братята бяха имали някога.
Телефонът на Нейтън извъня.
Той излезе в коридора.
Когато се върна, изражението му се бе променило.
— Д-р Лайл е намерен.
Гейбриъл стана.
— Къде?
— В дома на сестра си в Ню Джърси.
— Защо е изчезнал?
— Не е.
Нейтън направи пауза.
— Конференцията беше истинска. Администраторът на клиниката му ни е дал грешна информация.
Гейбриъл усети как нетърпението му нараства.
— Той ли е предписал лекарството?
Нейтън погледна към Мартин.
— Не.
Мартин пребледня.
— Тогава кой го е изпратил?
Нейтън отвори телефона си.
— Куриерската доставка е тръгнала от акаунта за корпоративни медицински услуги на Гейбриъл.
Гейбриъл се намръщи.
— Това изисква оторизация.
— Да.
— Чия?
Нейтън огледа стаята.
— Тук нещата стават трудни.
Той сложи отпечатан запис за оторизация на масата.
Гейбриъл прочете името.
После го прочете отново.
Ребека се приближи.
— Какво е това?
Гейбриъл погледна нагоре.
Оторизацията е била издадена от акаунт с изпълнителски достъп.
Не на Мартин.
Не на Ребека.
Не на Даниел.
На самия Гейбриъл.
Някой бе използвал неговите данни.
Нейтън тихо добави:
— И според системните логове, човекът, който е влязъл в този акаунт, е бил вътре в тази къща.
Всички замръзнаха.
— Влизането е дошло от кабинета — каза Нейтън.
Гейбриъл погледна към коридора.
Личният му кабинет бе останал заключен през цялото му боледуване.
Само един човек освен Гейбриъл знаеше кода за сигурност.
Не съпругата му.
Не брат му.
Не Мартин.
Майка му.
Лицето на Елинор пребледня.
— Гейбриъл…
Той се загледа в нея.
— Майко?
Тя бавно седна.
— Мисля, — прошепна тя, — че има нещо, което трябваше да ти кажа преди много време.